—
Ще изложа в текст тук това, което знам, за да се запомни за поколението ни!
Серафим Д. Влаев, София 31 януари 2023 г.
Тези българи уважаваха труда и хляба – следваха поговорката „Който не работи, не трябва да яде“. Например, той бе научен и учеше и мен да събирам трохите от покривката на масата след хранене, та да не се изхвърлят, така го учел „тетю“ му! От друга страна бе научен да спестява. Може би за по-голяма сигурност, тези българи винаги имаха хранителни резерви, особено след войната. Дядо Серафим обичаше да се снабдява с продукти, насърчаваше жените да правят зимнина, на тавана в къщата държеше кош с ябълки, който бе обект на снабдяване от овощните години под Балкана - Саранци, Долно Камарци. Залагаха се няколко големи буркана с туршия, обичаше пастърма и суджук – изсушено мляно месо натъпкано в черва, който знаеше да приготвя с приятели и сам.
Серафим Мънков е роден в Сухиндол, в свободното Княжество България през 1881 г. (28 октомври) в семейството на учител и общественик. Никола Симеонов Мънков – баща му, е бил учител осем години преди Освобождението и кмет на градчето в Княжество България през 1879-1880 г. в основно си занимание – даскал.
В годините след Освободителната война от 1877-78 г, като образован гражданин, Никола Мънков е взел активно участие в новата държава. Този мой пра-дядо е бил съученик и съмишленик на Стефан Стамболов в Търновското педагогическо (даскалско) училище през годините 1864-1865, като издигнат гражданин e бил последователно секретар и председател на Окръжната Севлиевска постоянна комисия („окръжен съвет“),създадена по старото административно деление на страната от княз Черкаски.
Като местен жител на Севлиевска околия, дядо Никола е председателствал Общинския съвет на Севлиево. Държал е на образованието и е насърчавал образованието на дядо ми първоначално в Сухиндол до 1895 г. и по-късно в Априлската гимназия в Габрово 1895-1900, като се дипломира от Физико-математическия факултет на Софийския университет през 1904 г.
И ето го, Серафим Мънков, в началото на 20-ти век, студент в София - 10 г. след Стамболовото време, към 1898 г. по времето на княз Фердинанд. Този мой дядо е шетал из София и е бил свидетел на разчертаването и разрастването на града през онези години. Софийския университет е бил основан през 1888 г., когато е построена и първата му сграда на улица Московска зад княжеския дворец.
Студентът Серафим Мънков е познавал старата София и нейните особености, като панаирджийските времена, градската чаршия около Баня Баши Джамия, първите кина, първите уникални за времето строежи…Факултетът тогава е заемал и пространството и старата сграда на сегашния Факултет по журналистика на ул. Московска.
В края на 19-ти век, през студентските му години, София е имала около 30 000 жители. В страната са прониквали една след друга световните иновации – фотография, електрически фенери, кино, трамвай, велосипед, автомобил и пр. Хората от елита – министри и военни, са купували парцели и са строели къщи. В края на 1890-те години и в началото на 20-ти век притокът на пришелци и особено на по-заможни граждани от страната е нараснал. Моят пра-дядо Никола е закупил парцел в новорегулирания квартал на града източно от някогашните турските гробища близо до Военното училище завършено през 1892 г.
През 1907 г. той е подкрепил строеж на къща близнак за двамата си сина.
В нея се е населил дядо Серафим с младото си семейство от 1907 г. – с жена си Славка Денева (1886-1920) – сестра на художника Борис Денев, идвайки от Търново през 1908 г. Раждат се две деца - момиченце Дешка 1908 г. и момче Никола 1911 г. Всички покосени от скарлатина и може би от испанския грип.
Идвайки от Търновската мъжка гимназия –1904 –1907, където започва да преподава математика, дядо ми преподава в Трета софийска мъжката гимназия между 1907 г. и 1909 г., след това две години в Девическото педагогическо училище, а през 1911 г. е поканен за учител по математика в Първа мъжка гимназия, където се премества през 1912 г.
Първа мъжка гимназия и досега е на ул. Стара планина - (близо до кръстовището на Дондуков и ул. Раковски). Там той преподава до 1930 г. с прекъсване през военните години. Чувал съм, че тогава е нямало много сгради между къщата ни на Оборище и гимназията и е можел да отива на работа с велосипед почти по права линия през зелените ливади – днес парк Оборище… Днес това са три спирки на трамвая.
По-нататък в атаката при Чаталджа е ранен в плешката и се възстановява в Лозенградската болница. С обявяването на Общоевропейската война през 1915 г. той заминава в състава на 26-ти Пернишки пехотен полк, а през лятото на 1917 г. е в състава на 87-ми Пехотен полк, като ротен командир в боевете при Демир Хисар. От Одрин му е присъден орденът за храброст. Междувременно се разболяват и умират двете му деца – Никола и Дешка 1918 г., и майка им Славка през 1920 г.
които се ражда следвоенното поколение. Дядо Серафим се жени втори път 1921 г. за Надежда Ангелова – една от петте дъщери на строителния предприемач Младен Ангелов, живеещи отсреща. Ражда се майка ни, Донка през 1922 г.
Дядо Серафим в предстоящ брак с Надежда Младенова – дали ще стане, защото тя е с 15 години по-млада?
В двете мирни десетилетия, между двете войни, Царство България има бурна история на социални размирици и неудовлетворени стремежи и не успява да се съвземе. Според възрастовата си група, вече над 40 години, и с натрупания си опит, дядо ми през 20-те години е успял да израсне и служебно и в икономически план.
В средите на учителството и народната просвета заема постове на Началник отдела на средните и висши училища и Университета към Министерството през 1930-1933 г. и по-късно - инспектор по физика и математика в Министерство на просвещението на Царство България – 1936-1938 г.
През 1938 г. е поканен за директор на Четвърта мъжка гимназия (1938-1944 г.). В това време, заедно с други преподаватели по математика съставя учебници и помагала – логаритмични таблици, алгебра, геометрия, тригонометрия за училищата, общо 17 издания.
Паралелно модернизира вътрешната архитектура на дома си, купува лека кола.
председател на Надзорния съвет на Просветния съюз. Като роден в Сухиндол става председател на Надзорния съвет на Сухиндолската задруга, член на Българския Народен Морски Сговор (1920-1945) организация, която прави първите летни колонии за деца. Пенсионира се в края на войната. И тогава, с краят на войната, задомява дъщеря си и се появяваме ние - неговите внуци - първо брат ми, след това и аз.
Интерес представляват заниманията на дядо ми във времето на Втората световна война. През 1943 г., когато зачестяват бомбардировките, София се евакуира и той със семейството си се премества в близкото село Бистрица. През месец юли 1944 г. там организира сватбата на дъщеря си – ето ги на снимките в кола и на терасата:
На снимката Серафим Мънков с младата си съпруга Надежда в Бистрица около 1938 г.
И идва края на войната, когато София е бомбардирана и в руини. Нашата къща оцелява със счупени прозорци, паднали мазилки и неизползваема даже за квартира на руските военни, както разбираме от едно писмо на баба ми от 21 октомври 1944 г:
„...Руснаци търсят квартира... в Бистрица сварили 10 кг мармалад от шипки... дядо Серафим пренесъл багажа на гимназията – временно откаран в Бистрица за опазване от бомбите - обратно в София:
„ Той ( Серафим) идва (в Бистрица) във вторник и сряда, натовари останалия багаж на гимназията и в четвъртък сутринта си отиде да си урежда пенсията и да варди къщата, тъй като постоянно ходели руснаци за квартира. Даже в негово отсъствие накарали Надя да отвори междинната врата, качвали се горе и се бавили, след което слезли и казали, че е необитаемо и разрушено…“
„И сега аз седя тук, баща ти пази там и как ще направим – не знам. Той реши да даде апартамента под наем, защото ще нахълтат руснаци и нито наем ще видим и ще разрушат всичко… На Младенка и слагат двама офицери руснаци. Ний тук ще се съберем – вие с Митко в студиото, ние в кабинета. Аз ще наредя пак хубаво…даже вече съм го начертала в ума си...“
„...Руснаци търсят квартира... в Бистрица сварили 10 кг мармалад от шипки... дядо Серафим пренесъл багажа на гимназията – временно откаран в Бистрица за опазване от бомбите - обратно в София:
„ Той ( Серафим) идва (в Бистрица) във вторник и сряда, натовари останалия багаж на гимназията и в четвъртък сутринта си отиде да си урежда пенсията и да варди къщата, тъй като постоянно ходели руснаци за квартира. Даже в негово отсъствие накарали Надя да отвори междинната врата, качвали се горе и се бавили, след което слезли и казали, че е необитаемо и разрушено…“
„И сега аз седя тук, баща ти пази там и как ще направим – не знам. Той реши да даде апартамента под наем, защото ще нахълтат руснаци и нито наем ще видим и ще разрушат всичко… На Младенка и слагат двама офицери руснаци. Ний тук ще се съберем – вие с Митко в студиото, ние в кабинета. Аз ще наредя пак хубаво…даже вече съм го начертала в ума си...“
—
А ето и моите лични спомени от дядо ми в онези следвоенни години - в първите години от моя живот, както са попълнени от собственото ми въображение, подхранвано от снимките.
Мрачни следвоенни години, кварталът е накрая на по-модерния център. На места между къщите имаше празни пространства образувани от разчистени развалини на къщи, разрушени от удари на американските бомби. По-модерните къщи до нас бяха на учители и служители с високи позиции от администрацията на старото Царство и следователно бяха подтиснати, държаха вратите си заключени и бяха посещавани от органите на „народната“ власт…
Например, през една къща от нас - къщата на Парушеви на ъгъла бе настанено „Реото“ РО - разузнавателния отдел на армията, в чието подземие изтезаваха противници на режима. Отпред тротоара беше ограден с бариери и военен не позволяваше достъп около сградата…От дълбокото мазе често се чуваха стонове и писъци вероятно от изтезанията на арестуваните.
Като 4-5 годишни деца (на снимката) дядо ни ни водеше на панаира, който се разгръщаше на широките пространства до Подуенската баня, оттатък булевард Заимов. Имаше сглобяеми дървени платформи с малки автомобилчета и въртележки, на които ни качваше и наблюдаваше как се забавляваме. Забавление по онова време беше и посещението на циркови представления в палатка, построена на свободните пространства.
Баба ми Надежда (на галено Дечка) си спомням само като силует. Когато бях на 3 години, тя се разболя от грип, имала болно сърце и след кратко страдание угасна – 2 януари 1949 г.. Спомням си тишината и мрачната тъга в къщата, когато се случи това, а освен това разбрах, че никога вече няма да я виждам. Всички в къщи бяха много натъжени, особено дядо ми, който от този момент остана сам, а нашето семейство предстоеше да замине. Така че в следващите 1949-1952 г. дядо ми прекара сам в София в празната къща!
Баща ми завърши медицина и през 1950 г. трябваше да заминем на село. Беше определено село Българене в Северна България, Свищовско. Събитията, свързани с дядо ми по това време в паметта ми се изразяваха в посрещане на гара София при инцидентно завръщане в дома, когато дядо ми беше щастлив да ни посрещне и наемаше файтон от гарата до вкъщи. Идвахме да го посетим, като антракт между две по-продължителни престоя в страната. От това време си спомням тишината вечер, прекъсвана от чаткането по паважа на конски копита на файтон и много по-рядко светлинния лъч, просмукван между пердетата и преминаващ по тавана, предизвикван от рядко минаващи лека кола или камион. Ние спяхме в стаята към улицата, докато дядовата стая гледаше към двора.
Дядо Серафим продължаваше да работи. В тези бедни години той работеше като възрастен учител по математика в 23-та гимназия Антим Първи наблизо. Той беше учител в гимназията от 1953 до 1959 г., докато ние с брат ми посещавахме в другата смяна същото училище, като начално. Ние си мълчахме за роднинската ни връзка, но учителите знаеха на кого сме внуци. А той беше популярна личност. Комунистите по време на „култа към Сталин“ бяха възприели по събрания и митинги да пляскат с ръце и да скандират „Сталин, Сталин“ в ритъма на пляскане. По-късно, когато Сталин умря, това бе разпространено и върху нашите комунистически водачи, като Димитров и Червенков. А учениците, друго такова чудо не видели, възприеха това скандиране за почит към всеки, когото тачат. И така се случи на празника на Кирил и Методий, че в продължение на няколко години, когато под прозореца ни минаваше ученическата манифестация от гимназията, гимназистите да ръкопляскат и да скандират „Мънков, Мънков“. А дядо ми харесваше този поздрав и излизаше на балкона, покланяше се и махаше с ръка! Докато водещите на колоната трепереха да не се възприеме това, като иронична проява на подигравка с властниците….
Кой в коя стая да влезе и по кой предмет и в кой час… Това „сглобяване“ на учебния режим траеше 2-3 седмици, през което време той работеше предимно вечер след учебните часове и в къщи, на лампа и в облак от тютюнев дим.
Това, а и топлото отношение на колегите, му носеше удовлетворение, тъй като печелеше обичта на целия учителски състав, в т.ч. на директора и на партийната секретарка др. Донева. Последното бе особено от значение за постановката на един работник в онова време, защото той даваше крайната оценка за професионализма: по-точно, можеше да си много добър професионалист, но ако ти лепнат „не разбира правилно политиката на комунистическата партия“ , да си останеш „прост маргинал“.
Напротив, без да участва в партийни събития, единствено с добри отношения и любов към професията, той постигна и държавна награда в онзи сложен политически момент на партийни борби, клеветничество, развихрена завист – а именно, предложиха го за орден Кирил и Методий Първа степен и такъв му бе отсъден и връчен за неговата 75-годишнина при откриването на новата сграда на 23-гимназия “Жулио-Кюри“ на бул. Евлоги Георгиев през 1956 г., сега Испанска гимназия „Сервантес“.
От друга страна, способностите му да преподава математика с голям опит му осигуряваха доход и той никога не поиска помощ от вън. Според мен взимаше малка, около 400 лв, месечна заплата тогава, когато един час частен урок по математика беше 2-5 лв., а едно бръснене бе около 1 лв. А той даваше и частни уроци. С тези средства, когато условията му даваха възможност, той обичаше да си угажда и да угажда и на нас. Като сега си спомням да ми подава една малка дамаджанка – около 3 литра – и дребни пари и да ми казва „Върви купи боза и халва да се почерпим!“. Купувахме му и цигари, доколкото будкаджийката на ъгъла до пощата ни познаваше, като добри момчета. А отсреща имаше малка кабина с ваксаджия, на който трябваше да нося обувките му за смазване и лъскане, той не търпеше прашни и очукани обувки!
Обичаше музиката на народа – хора и ръченици – и имаше колекция от плочи на такива изпълнения, издадено от музикалните къщи в София. Учителката по пиано ми беше възложила да науча „Ръченица“ от Парашкев Хаджиев и той така се радваше на моите изпълнения, че често между два свои урока по математика се разтоварваше, като дойде над рамото ми и си поръча „Я изсвири „Ръченица“ или „Гайда“, и ще ми остави възнаграждение на пианото да си купя нещо – също както на уличните музиканти, които свирят по поръчка…
Когато отивахме с дядо ми на бръснар, първоначално бе „обработван“ дядо Серафим, а след това той отиваше в гимназията, където имаше часове, а ние оставахме в ръцете на „касапина“ и той даваше воля на своите тормозещи ни операции и процедури.
Бай Стоян просъществува, като „частник“ в комунистическото икономическо пространство, до към 1965-1966 г., и остаря достатъчно, че да затвори бръснарницата и да ни остави на обществените салони за красота. Тогава ние вече бяхме студенти. Но на 13-ти март 1963 г., когато дядо ми Серафим получи удар, той дойде в къщи и обръсна починалия със съболезнования и изразена почит!
Дядо ми Серафим обичаше да казва, че „може да не ставаш за математик, но все за нещо трябва да ставаш“.
Серафим обичаше да казва, че може да не ставаш за математик, но все за нещо трябва да ставаш. Такъв бил случая с този ученик: „Като не можеш математика, какво тогава можеш? Въобще нещо можеш ли?“ го попитал веднъж учителя. „Мога да рисувам“ - отговорило момчето. „Тогава нарисувай мене!“ казал учителя императивно. Момчето се колебаело и се свило от неудобство на чина: “Но, г-н Мънков, аз рисувам карикатури“! “Добре, нарисувай ме като карикатура!“ казал г-н Мънков. И ето какво е нарисувало момчето – с подчертания голям нос и характерният завит перчем, а учителят тогава му писал тройка. „Защото не всеки един е роден математик!“ си мислел учителя.
Старите българи са израснали в по-сурови условия и за да оцелеят природата им е дала по-голям ръст и размери. Така, че и за дядо ми бе специфично тежка ръка, голям нос, голямо ухо и перчема.
А ето и нещо повече за перчема на дядо ми. Баба ми Надежда (с галено име Дечка) описвала фигуративно любовта си към дядо ми, чрез една руска песен, която подчертаваше именно перчема по следния начин:
„Чупчик, чупчик, чупчик кочерявой Развявайся чупчик по ветру, Раньше чупчик я тебя любила, а сейчас без тебя не могу!”
Дядовите „мохабети“ (мо’абети): По телефона обикновено започваха с подканването „Абе, Иванов, да дойда да си направим един мо’абет в неделя“, на което вероятно от другата страна на линията г-н Иванов отговаряше „Г-н Мънков, разбира се, заповядайте, в неделя ще Ви чакаме!“
Ставаше дума за целодневна визита в дома на Иванов в село Горубляне, където дядо ми носеше продукти, а съпругата на г-н Иванов и трите му дъщери готвеха и обядваха заедно. Тук трябва да отбележа, че дядо ми обичаше жените, особено когато се занимават и шетат около него. А тези жени наистина готвеха добре, а Иванов и дядо ми се черпеха и си прекарваха добре. (Това разбрах, когато дядо ни веднъж ни взе със себе си за бране на череши, тъй като Горубляне е район, най-благоприятен за отглеждане на този плод в Софийско).
Семейството на г-н Иванов бе много симпатично, жена му – мисля бе чужденка. Г-н Иванов беше известен с това, че е бил представител на немската фирма АЕГ в София и прахосмукачката в къщи бе от АЕГ.
Беше „на ти“ с електоуредите и като запознат с електрически вериги, а и под влияние на дядо ми, бе нает от баща ми по-късно да прекара електро-инсталацията във вилата ни в Бистрица. На места неговите грешки се усещат и до сега. От друга страна, дядо ми даваше уроци по математика на момичетата в къщи и те завършиха успешно, а мисля че уроците бяха подарени. Така че, приятелството не бе лишено и от взаимен интерес и единомислие по политически въпроси – човек се нуждае от разтоварване, особено, когато живее сам!
Дядо Серафим се гордееше с внуците си и обичаше да ни купува предмети и пособията, които биха ни издигнали, като ученици и граждани. Той бе карал с удоволствие и велосипед и лека кола. Леката му кола марка „Опел Олимпия“ бе реквизирана по време на войната и върната и ликвидирана в окаяно състояние. До края на живота си той все си мечтаеше да се снабди отново на стари години с кола и да шофира, но това се оказа невъзможно.
Познаваше интереса на малките към колите и струваше ми се, че подхранваше тази страст у нас. Като малки, той купи за нас количка на четири колела, задвижвана с педали, която нарекохме „автомобилчето“. Това бе първият ни урок по автомобилизъм, на който дядо Серафим много държеше…
Когато брат ми постъпваше в 1-ви клас, той му купи ученическа чанта, което за мен бе голямо събитие. По-късно след година такава чанта получих и аз.
Когато наближихме гимназия, той ни купи велосипеди немска марка „Диамант“, с които ходехме до Панчарево и карахме из целия град.
Дядо ми ни правеше подаръци, но и изискваше от нас. Аз трудно научих таблицата за умножение и той бе изненадан от това. Особено трудно бе умножението на 8 и 9 и като сега си спомням как ме срещаше в коридора и ми подвикваше „Итка – 8 по 7? и „Колко прави 9 по 8?“ и даже нямаше нужда от въпроса „колко прави“ – той току прошепне минавайки край мен – „9 по 7?“ и очакваше отговор.
С брат ми учехме английски език, започвайки от 5-ти клас, около 1957 г. Към 1960 г., вече като ученик в гимназията, на мен това ми даде възможност да слушам новини и музика по радиото на английски и да разбирам новините и това стана известно на дядо. Той се интересуваше от превод на новините на английски език от Радио V.O.A. „Гласът на Америка“, което предаваше от Виена и не бе заглушавано от официалните власти. Беше много горд, че знам нещо повече от него!
Накрая, той на преклонна възраст, а аз ученик от 10-ти гимназиален клас, влизах в стаята му и сядах на един стол да му направя компания. Той имаше задух, сърцето му отслабна, не можеше да спи и виждаше вече странни образи – имаше халюцинации. Опитвах се да му повдигна духа. Зад мен виждаше някакво джудже и казваше, че джуджето е дошло за да го отведе него от този свят.
И скоро след това, една сутрин, получи мощен инсулт и угасна… Джуджето го отнесе на 82 години на 13 март 1963 г..
Същата година убиха през есента Джон Кенеди, а аз постъпих в 11-ти последен гимназиален клас. В усилието си да потисне задуха и да пребори безсънната нощ, той седеше нощем или рано сутрин в края на леглото приведен над масичка с отворена тетрадка и до нея молив с пергел и линия и съчиняваше задачи и решения по конструктивна геометрия с намерение да издаде някога ръководство за решаването им. И така клюмна рано една сутрин върху тази масичка и задачите, поразен от инсулта! Може би щастлива смърт на един учител при перспективата на непрекъснатия задух и отпаднало сърце.
При полагането му в гроба на Софийските гробища свири тържествено духовата музика на 23-та гимназия и двама учители държаха слова. Дай боже всекиму!