—
Домашен филм от 1963 г., ценен с монтажа и авторския почерк. Какво виждаме?Една история на пристигане в любимо, познато място. Автобусна спирка, баба и внучка бързат. Въведение в двора на къщата, мост към спомените, момичето подскача, снимащата си играе със светлината, показва детайли от стълби, прозорци, близки кадри на цветя и детското лице.
В любителските си филми, дарени от дъщеря й на „Киноклуб Супер 8”, Станка Пенчева показва безкрайно обожание към природата, архитектурата и хората, слива ги в един обект за наблюдение. Човешки ходила, цветя, близки кадри на пчели – снимани без никакъв страх, ръце в беритба, детайли от сгради: всички те са заснети без разграничаване.
Станка Пенчева често насочва камерата си към мостове, течаща вода. Мостът като преход към бъдещ спомен; течащата вода, която пък отмива предишното. В кадрите си търси безгрижие, показва го чрез присъствието на деца. Снима действия от ежедневието, от почивните дни, от ваканциите, пътувания - дори и към собствената си къща, но отново пътуване.
НЕЩО КАТО СПОМЕНИ
ЗА ЛЮБИТЕЛСКОТО КИНО В БЪЛГАРИЯ
1962 – 1966 Г.
Родена съм през 1952 година в София. През 1962 г. майка ми Станка Пенчева купи от Чехословакия филмова камера, работеща с 8 мм лента. Камерата загубихме преди години, но Кеворк Ванлян ми припомни марката - „Аdmira“. Открих я в Интернет - Admira Meopta 8F – и веднага я познах! Имаше страшно симпатичен кафяв калъф от истинска кожа, с дълга дръжка за през рамо. Беше тапициран с нещо мекичко в зелен цвят, та много го харесвах. Затова на много кадри ме има за поколенията как се фръцкам и гордо подмятам празния калъф, докато майка ми снима.
Но сега бих искала да опиша какво си спомням от онези времена, защото предполагам, че не сме останали много свидетели и участници. Освен запалена зрителка и „актриса“ бях и сериозен асистент-оператор. Когато виждате майка ми в кадър - обикновено операторът съм аз.
Тя донесе от Прага и прожекционен апарат.
Заедно със специална машинка за монтаж на лентите, т.е. за съединяване/залепване на избраните сполучливи кадри. Като пиша „сполучливите“ – колкото и да се снимаше внимателно, все се появяваха някакви празни полета без образи. Особено ако на една и съща лента се снимат различни по време (някога с месеци) и място истории – за икономия, разбира се. А при бързане или отплесване на ръката – някакви невъзможни ракурси, че и образи с главата надолу – направо за бракуване. Не зная къде в София са проявявали лентите, сигурно е било към някое фотографско ателие. Допускам да е било фотото на площад “Гарибалди“ - прочуто с портретните си снимки, слагаха ги и на витрината. По едно време беше с надпис „Фотокооп“ и отдавна го няма.
Пак по спомен - лентата всъщност беше 16 мм, но се снимаше само върху половината ѝ дължина. След като се извърти до края лентата, макарата се обръщаше, за да се снима и на противоположната дължина. Май не го обясних точно, но не съм много добре с терминологията.
От прожекциите съм запомнила характерното мъркане на прожекционния апарат и това, че той работеше с един ремък-пружина, който понякога се скъсваше, точно като сме поканили гости „на кино“. Ужас! В най-впечатляващите моменти изхвърчаше с голяма скорост някъде в стаята. Или пък се разлепяше снаденият филм, но ролката продължаваше още да се върти, че да се натрупа на паркета лента, която се оплита неспасяемо. Нямахме екран, прожектирахме си направо на стената, но беше супер.
Идеята на домашните ни филми беше хем да се имаме ние за спомен, хем да има и малко информация за местата, където сме били. Особено ако е от пътуване в чужбина. Но и летуването на Черноморието си беше изключително нещо, защото българите не сме морски народ и морските преживявания бяха незабравими. Освен това нямаше големи и малки събития, снимахме всичко! И най-баналните ежедневни дейности изглеждаха по-различни през обектива. Но най-важно беше новото - че за първи път не заставахме в изтъркани замръзнали пози, а беше задължително да се движим и да правим нещо. Сега - естествено не, но тогава беше много впечатляващо да си движещ се обект. А най-вече „обектът“ научаваше и нещо непознато за себе си, като се гледаше после.
Или обстоятелствата са ѝ попречили да се занимава с любителското кино. Но няма да забравя с какво нетърпение очаквах да донесе проявената лента, да монтира и после да гледаме. Винаги ужасно се харесвах, а сега откривам, че съм много смешна - позиране и превземки, въобразявайки си, че съм кинозвезда. Детинщини, какво пък!
Виждам и една недомислица на майка ми: снимаше ни как говорим и обясняваме пред камерата разни неща, но това е похабена лента, защото нищо не се разбира. Нали се записваше само образ, без звук. Виж, плезенето, гримасите и разни маймунджилъци са си разбираеми.
Главните герои бяхме хората от семейството и малко или много се подготвяхме за ролята си. Бабите ми се издокарваха с новите си рокли, въпреки, че ужким се дърпаха преди снимките. А дядо ми нещо правеше в селския двор, облечен със стария официален костюм на баща ми.
За неподготвените случайни герои: отношението им към снимачния процес беше положително, но и малко подозрително. В ония времена никой не ги питаше разрешават ли да ги снимат. Та в повечето случаи всеки, който забелязваше, че срещу него е човек с някакъв апарат в ръцете, заставаше в поза за снимка, втренчваше се и не мърдаше.
Аз, като асистент, отивах и му обяснявах, че не е фотоапарат, та ако обича да се движи „най-естествено“ и въобще да си продължава заниманието. Тук вече започваше подозрението. Като не е снимка – какво е? Но всички проявяваха истински интерес и любопитство, и даже се чувстваха малко нещо горди.
За самия процес на снимането – нямаше батерия, задвижването беше ръчно, с навиване на някаква пружина и камерата работеше известно време, което винаги беше недостатъчно за заснемане на „епизода“. Което означаваше спиране на снимките, ново навиване и продължаване. Това водеше, за съжаление, и до пропускане на неповторими моменти. Но искам да разкажа по-подробно, че майка ми успя да заснеме до Жеравна уникална дейност – вършитба с диканя.
Признавам, наша голяма вина е, че милите ни филми престояха трийсет и кусур години в мазето, при най-неподходящи условия – основно влага. Затова от сърце благодаря на чудесните хора от „Киноклуб Супер 8“, че намират време, колкото и да са заети професионално и с други неща, да поправят нашите грешки! Че спасяват и дават шанс на забравените стари ленти! Ленти с нашия живот, който за всеки човек е единствен, неповторим и незабравим. Но са важна част от колективната ни памет и история. И това е прекрасно!
Април 2023 г.
Радина Цачева
Радина Цачева