—
Домашен филм от 1963 г., ценен с монтажа и авторския почерк. Какво виждаме?Една история на пристигане в любимо, познато място. Автобусна спирка, баба и внучка бързат. Въведение в двора на къщата, мост към спомените, момичето подскача, снимащата си играе със светлината, показва детайли от стълби, прозорци, близки кадри на цветя и детското лице.
В любителските си филми, дарени от дъщеря й на „Киноклуб Супер 8”, Станка Пенчева показва безкрайно обожание към природата, архитектурата и хората, слива ги в един обект за наблюдение. Човешки ходила, цветя, близки кадри на пчели – снимани без никакъв страх, ръце в беритба, детайли от сгради: всички те са заснети без разграничаване.
Станка Пенчева често насочва камерата си към мостове, течаща вода. Мостът като преход към бъдещ спомен; течащата вода, която пък отмива предишното. В кадрите си търси безгрижие, показва го чрез присъствието на деца. Снима действия от ежедневието, от почивните дни, от ваканциите, пътувания - дори и към собствената си къща, но отново пътуване.
НЕЩО КАТО СПОМЕНИ
ЗА ЛЮБИТЕЛСКОТО КИНО В БЪЛГАРИЯ
1962 – 1966 Г.
Родена съм през 1952 година в София. През 1962 г. майка ми Станка Пенчева купи от Чехословакия филмова камера, работеща с 8 мм лента. Камерата загубихме преди години, но Кеворк Ванлян ми припомни марката - „Аdmira“. Открих я в Интернет - Admira Meopta 8F – и веднага я познах! Имаше страшно симпатичен кафяв калъф от истинска кожа, с дълга дръжка за през рамо. Беше тапициран с нещо мекичко в зелен цвят, та много го харесвах. Затова на много кадри ме има за поколенията как се фръцкам и гордо подмятам празния калъф, докато майка ми снима.
Но сега бих искала да опиша какво си спомням от онези времена, защото предполагам, че не сме останали много свидетели и участници. Освен запалена зрителка и „актриса“ бях и сериозен асистент-оператор. Когато виждате майка ми в кадър - обикновено операторът съм аз.
Тя донесе от Прага и прожекционен апарат.
Заедно със специална машинка за монтаж на лентите, т.е. за съединяване/залепване на избраните сполучливи кадри. Като пиша „сполучливите“ – колкото и да се снимаше внимателно, все се появяваха някакви празни полета без образи. Особено ако на една и съща лента се снимат различни по време (някога с месеци) и място истории – за икономия, разбира се. А при бързане или отплесване на ръката – някакви невъзможни ракурси, че и образи с главата надолу – направо за бракуване. Не зная къде в София са проявявали лентите, сигурно е било към някое фотографско ателие. Допускам да е било фотото на площад “Гарибалди“ - прочуто с портретните си снимки, слагаха ги и на витрината. По едно време беше с надпис „Фотокооп“ и отдавна го няма.
Пак по спомен - лентата всъщност беше 16 мм, но се снимаше само върху половината ѝ дължина. След като се извърти до края лентата, макарата се обръщаше, за да се снима и на противоположната дължина. Май не го обясних точно, но не съм много добре с терминологията.
От прожекциите съм запомнила характерното мъркане на прожекционния апарат и това, че той работеше с един ремък-пружина, който понякога се скъсваше, точно като сме поканили гости „на кино“. Ужас! В най-впечатляващите моменти изхвърчаше с голяма скорост някъде в стаята. Или пък се разлепяше снаденият филм, но ролката продължаваше още да се върти, че да се натрупа на паркета лента, която се оплита неспасяемо. Нямахме екран, прожектирахме си направо на стената, но беше супер.
Идеята на домашните ни филми беше хем да се имаме ние за спомен, хем да има и малко информация за местата, където сме били. Особено ако е от пътуване в чужбина. Но и летуването на Черноморието си беше изключително нещо, защото българите не сме морски народ и морските преживявания бяха незабравими. Освен това нямаше големи и малки събития, снимахме всичко! И най-баналните ежедневни дейности изглеждаха по-различни през обектива. Но най-важно беше новото - че за първи път не заставахме в изтъркани замръзнали пози, а беше задължително да се движим и да правим нещо. Сега - естествено не, но тогава беше много впечатляващо да си движещ се обект. А най-вече „обектът“ научаваше и нещо непознато за себе си, като се гледаше после.
Или обстоятелствата са ѝ попречили да се занимава с любителското кино. Но няма да забравя с какво нетърпение очаквах да донесе проявената лента, да монтира и после да гледаме. Винаги ужасно се харесвах, а сега откривам, че съм много смешна - позиране и превземки, въобразявайки си, че съм кинозвезда. Детинщини, какво пък!
Виждам и една недомислица на майка ми: снимаше ни как говорим и обясняваме пред камерата разни неща, но това е похабена лента, защото нищо не се разбира. Нали се записваше само образ, без звук. Виж, плезенето, гримасите и разни маймунджилъци са си разбираеми.
Главните герои бяхме хората от семейството и малко или много се подготвяхме за ролята си. Бабите ми се издокарваха с новите си рокли, въпреки, че ужким се дърпаха преди снимките. А дядо ми нещо правеше в селския двор, облечен със стария официален костюм на баща ми.
За неподготвените случайни герои: отношението им към снимачния процес беше положително, но и малко подозрително. В ония времена никой не ги питаше разрешават ли да ги снимат. Та в повечето случаи всеки, който забелязваше, че срещу него е човек с някакъв апарат в ръцете, заставаше в поза за снимка, втренчваше се и не мърдаше.
Аз, като асистент, отивах и му обяснявах, че не е фотоапарат, та ако обича да се движи „най-естествено“ и въобще да си продължава заниманието. Тук вече започваше подозрението. Като не е снимка – какво е? Но всички проявяваха истински интерес и любопитство, и даже се чувстваха малко нещо горди.
За самия процес на снимането – нямаше батерия, задвижването беше ръчно, с навиване на някаква пружина и камерата работеше известно време, което винаги беше недостатъчно за заснемане на „епизода“. Което означаваше спиране на снимките, ново навиване и продължаване. Това водеше, за съжаление, и до пропускане на неповторими моменти. Но искам да разкажа по-подробно, че майка ми успя да заснеме до Жеравна уникална дейност – вършитба с диканя.
Като говоря за отдавна забравени неща, нека да спомена и преденето на вълна с може би забравените „хурка и вретено“. В началото от филмчето за гостуването ни в с. Обнова, родното село на баща ми Климент Цачев, три жени са седнали край пътя, чакайки да видят кой ще пристигне с автобуса от Плевен, та да изклюкарстват - и едната преде. Към забравените наименования добавяме и „къделя вълна“, но, слава Богу, в Гугъл пише за всичко. В крайна сметка се получават кълбета с прежда и после предачката става и плетачка. Ако гостува на децата си в София, сяда в градинката пред блока им и плете за тях и внуците разни полезни дрешки. (И това е заснето от майка ми в друго филмче пред блока ни.) По това време се продава, разбира се, и фабрично направена прежда, но домашната е традиционна, пък и по-ефтинко. Но все още сме много далече от годините, когато видни дизайнери ще се прехласват по ръчните плетива и ще обличат с тях още по-видни световни особи.
Забравено и по-скоро непознато е, че миловидното магаренце, представяно в басните ту като глупак, ту като мъдрец, беше най-верният и послушен помощник на селския стопанин, но и в градчетата не оставаше без работа. По-точно беше най-сигурното транспортно средство за хора и товари всякакви. Във филмите на майка ми дългоухите се мяркат в село Обнова, край Жеравна, в Созопол, в Копривщица – значи в цялата България! Да не забравяме, че те са задължителен детайл и от пейзажа в Гърция, Турция, Албания – въобще са много важни и ценни балкански субекти.
Като говорим за транспорта, любопитно е да кажа и за все още редките леки коли - гордост за притежателите и обект на завист за останалите. Имаме филмче от неделна екскурзия до Боровец с чисто новия съветски „Москвич“ на наши приятели.(Копираните от „Фиат“ любими съветски автомобили „Жигули“/“Лада“ още не съществуват!) Заради возенето с кола екскурзията става събитие! Сега, като гледам филмчето, виждам, че жената на собственика не е с дрехи за туризъм, а с официално костюмче и обувки с токчета. Това още повече подчертава важността и значимостта на събитието – документира се за поколенията първото извънградско пътуване с новата им кола!
Един спомен води към друг и пак ще са върна към отношението на нашето семейство към хобито на майка ми. Бабите и дядо с уважение се издокарваха с новите си дрехи. Аз също - за да ме снима как се люлея на люлка пред блока, си сложих официалната плисирана поличка, купена за тържествата в училище и даже ме сресаха пак като за училище и със задължителната колосана кордела. Сега малко отклонение: във филмчето от Сливен с баба ми Мария - майката на моята майка, съседското момиченце също специално се преоблича и то в пълната пионерска униформа с червена връзка и, разбира се – в косите две кордели. Това са ни били разбиранията за мода и изисканост. Или по-скоро майките ни са смятали, че не ни трябват някакви празнични дрехи за по-специални случаи. Момиченце само с кордели вече е официално, а и „кордела“ звучеше много по-шик от някаква си „панделка“. И пак се връщам към семейството – сега за баща ми. Като всеки уважаващ се съпруг той се отнасяше малко снизходително към хобито на майка ми и участваше като кинооператор и артист от немай-къде, просто да има мир вкъщи. Добър като оператор, но беше много несериозен актьор, защото в ролите си се подхилваше непрекъснато, докато и майка ми се разсмее. В „игралния етюд“ „Семеен скандал на плажа“ двамата така се смеят, че направо провалят замисъла.
Написах всичките тези неща, за да могат и младите зрителите на нашите филми и на цялата колекция от филми на „Киноклуб Супер 8“ да усетят как сме се забавлявали с камера в ръката, но и сме гледали сериозно на кинолюбителските занимания. Абсолютно аматьорско „кино“, но искрено и с любов разказва за живота ни, като се правят и доста наивни опити за нещо „по-така“ - да е като игрално кино. От онези години има запазени в Националната филмотека официални „Кинохроники“, които задължително се прожектираха в кината, преди игралния филм: как се лее стомана, как тракторите орат, разни чествания и конгреси, малко спорт и прочие. Да, това е интересна и важна за историята информация, но трябва да се добавят и личните ни истории и преживявания - чак тогава картината на тогавашното време става пълна. Допълват я, разбира се, и спомените на бабите и дядовците, на родителите, както и снимките, които всяко семейство грижливо съхранява в дома си.
Разказвам и защото дъщерята на героиня в едно от филмчетата с голяма изненада ми каза :“Много интересно, че по времето на динозаврите сте можели да работите с кинематографска техника!“. Е, беше преди 60 години, ама чак пък динозаври! И да е било динозавърско време, на мен ми е мило, защото това е времето на безгрижното детство, игри и забавления. А най-важното: на незабравимото и с голямо детско въодушевление докосване до магията на киното! Като описвах разните случки, усетих, че изпадам в носталгично умиление и затова реших да пиша както се казва „с намигване“ - малко смешно и весело, малко самоиронично, но да има и сериозни неща. Писах с усмивка – нека и да се чете с усмивка!
Съзнателно не написах нищо за Поетесата Станка Пенчева - автор на прекрасни стихове, любими на няколко поколения читатели. Нейният творчески път е добре познат, както и книгите ѝ.
И си признавам, наша голяма вина е, че семейните ни филми престояха трийсет и кусур години в мазето в първата ми ученическа чанта, при най-неподходящи условия - основно влага. Затова от сърце благодаря на чудесните хора от „Киноклуб Супер 8“, че намериха време, колкото и да са заети професионално и с други неща, заитересуваха се от тях и ги „приютиха“. Киноклубът осъществява не просто чудесна инициатива, той има Мисия! Членовете на клуба не се хвалят и изтъкват, но те вършат огромна работа: събират, възстановяват, дигитализират, съхраняват и популяризират събрания голям архив, влизат и в ролята на „кинодетективи“, защото за някои намерени филми няма ясна информация. Но най-важното: спасяват и дават шанс на забравените и непознати стари ленти! Ленти с нашия живот, който за всеки човек е единствен, неповторим и незабравим. Но са важна част от колективната ни памет и история. И това е прекрасно!
Април 2023 г.
Радина Цачева
Радина Цачева